Историята на коледната питка започва още със създаването на вселената и с онова специално късче от елементи, в което има почти всичко необходимо за една хубава коледна питка. Докато стоим близо до Луната и гледаме как Земята се завърта около горящото кълбо милярди пъти и как променя лицето си, и тя като нас търсеща идеалния баланс, е много важно да забележим уникалното въздеиствие на Слънцето, съзвездието Андромеда и положението на Малката и Голямата мечка, а да не забравяме и на майка им, върху една конкретна част от Земята. Едно малко кътче завряно между планините. Нека да се спуснем към него...
От лунна орбита, през облаците, към кафявото нещо, какво е това? Планина и до нея нивички и още малко в ляво и сме там... Тук покрай малко селце минава планински поток. По-любопитните ще искат да узнаят, че този поток, който местните са кръстили с престижното име "Реката", извира по-нагоре в планината и за да стигне до селцето минава между елховите дървета, пада от няколко малки водопадчета, а когато е в настроение се събира с безотговорните дъждовни ручейчета. А за други, които предпочитат да останат в тайна, ще е интересно да знаят, че това не е обикновено изворно поточе, а докато пробива пътя си нагоре през скалите, то събира в себе си, за спомен, части от тях, песъчинки, минералчета и каквото друго му хареса... но все едно стига до котловинката. Хубава, плодородна, черна почва или за тези които са всеки ден с нея - кал. И ето какво се случва там в калта... Точно под повърхноста едно малко, малко зрънце се увива с топлината на слънчевите лъчи, които падат под идеален ъгъл, пие планинската вода и малко по малко расте. Издига кръшна снага към светлината, расте, пълни главата си с плод и в един момен, сякаш натъжено от себе си, я клюмва на една страна. Идва жътва и главичката на познатото ни тъжно и замислено житно стебло е грижовно прибрана в една кошница. Къщичка с бабичка. Къщичката с дворче, в дворчето сняг, а бабичката с престилка и с очакване на внуците. На дървената маса има кана с вода, до нея купчинка с брашно, от онова замисленото. В печката вече от известно време горят дърва. Няма смисъл да се споменава, че всичко в къщата е подредено, килимите изметени, прахта забърсана и покривките опънати, когато бабата с вещи движения започва месенето. Мисли си за внуците, докато с кръгови движения (обратно на часовниковата стрелка) смесва елементите, но магията ще стане след малко... Ето тестото е готово, отпочинало си е след толкова мачкане, лежи в тавичката, вълнува се много, малко е притеснено. Часът, който чака още от сътворението на всичко най-накрая настъпи. Бабата вкарва тавичката в свещеното място, където в следващите няколко минути ще се случи магията. Горещо е. Водата, земята, изпратила от свое име замисленото жито, въздухът и огънят започват вълшебния си танц. Всичко трябва да е идеално! Никой от елементите не трябва да прекалява... Питката трябва да вдиша достатъчно от въздуха, за да порасне голяма, а огъня да внимава да не я изгори. Когато всичко това стане и бабата погледне готовата питка и леко се усмихне всичко е готово.

Ето така петте елемента правят идеалната Коледна питка...

Пак сънувах кошмар.

Някой се смееше като луд или не севсем... Защо трябваше да се събуждам? Не че не беше доста страшно, и това стягане в гърдите, а знаеш че трябва да тичаш и се опитваш, а все повече нямаш въздух,а това нещо те настига и не можеш да избягаш... Трябва! Опитваш се ... ооо само как се опитвам! И този смях, напомня ми за едно дете. Когато бях много малък се смеех така... и тя каза че се е смеела така... Ами ако беше тя, ами ако съм избягал от нея?

Защо трябва да се събужда изобщо човек, като още от пръкването си на света всеки започва да протестира и да се ядосва, че е изваден от топлото, уютно място... реве, крещи... всеки път когато се събудя си мисля за това... Защо трябваше да се събуждам!?

Поглеждам към прозореца. Доста е мрачно за май месец. Отмятам с рязко движение топлото одеало и докато отивам към прозореца две или три силни тръпки на реалност пробягват по гръбначния стълб. Ха! Едри капки падат от един огромен тъмно сив, мързелив, изтегнал се до където мога да видя облак... Добре че вали пак, напоследък не мога да понасям слънцето...

Незнам защо хората толкова се цупят на дъжда? Сигурно защото, всеки търси в него утехата и да измие горчивината на неказаната истина, а в същност ясно знаем, че няма да стане... или поне не сега... Слънцето, дааа, слънцето е много по-лошо от дъжда, по-коварно. Създава лъжливо настроение. И мен ме е лъгало... сгрее ти се дупето, виждаш хора се смеят наоколо и вземеш да си помислиш, че всичко е ОК... Илюзии...

Вятърът си играе с капките по стъклото, както съдбата с нас... Нека вали още дълго... и дано скоро вятърът духне моята и твоята капка една към друга... ще се опитам да заспя пак... и в крайна сметка ... всеки кошмар ще свърши работа...

Ох, защо трябваше да се събуждам?

Събуждам се. Курсорът на клавиатурата трепти в монитора пред мен. Поглеждам текста. Мразя лилавото, точно за това той целия е в лилаво - да ме дразни.
The American space agency Nasa has announced that by 2020, human beings will be back on the Moon and preparing to occupy a permanent lunar headquarters from which further exploratory ventures, including trips to Mars, will be staged.
Не съм спал повече от 36 часа. Трябва да го направя разбираемо за хората. Това ми е работата. ТРЯБВА! Нищо не разбирам... Не мога да прочета правилно скапаните думи! Опитвам се, а те се въртят из страницата танцуват, дразнят ме и бягат: "Приложението" ... "ще бъде приложено" ... "приложено към" ... "след това"... очите се затварят сами... кафето действаше, но вчера...
......... ...
Готово... чао, чао, карам към нас в полусън, искам меката студенина на леглото да ме прегърне... Пръстите ми треперят. Трябваше да ходя на тренировка. Дали тялото ще я понесе?
Sacrifice, sacrifice...
Свещенникът ми каза, че като жертваме телата си, каляваме духа си. "И в това моето момче е смисъла на постите." Дояжда ми се пилешко. На грил!
Леглото все още е самотно. Последното кръстовище преди залата, ръцете не ме слушат и сами завиват към нея, по-силно е от мен, гумата разплисква една локва, капките падат бааавно пред светлината на фаровете...
.........
Сака е на рамото ми. Усещам мириса на събраните, прегарящи от умора тела на децата. НИЕ сме следващите. Преобличам се, не уцелвам крачола ... три пъти, за малко не падам... пръстите ми треперят, сака е на рамото ми. С периферното зрение виждам редицата, която се простира по цялата дължина на салона, гълчавата се чува и от долния етаж. Влизам както влиза един от лидерите на прайда. Поглеждам всеки в очите и кимвам, заслужилите получават и ръката ми, не трепери. Страхотни хищници... без милост, всички мечтаят за моето място... едно случайно подхлъзване и ще ме изядат с усмивка... Водача на прайда се бави, кара се с някой пред вратата... Не мога да го чакам, гълчавата бавно затихва в ушите ми, заспивам... Завъртам си главата ... втори, трети и четвърти прешлен изЩтракват звучно... заставам с гръб към тях, изпъвам го, поглеждам пода, свивам юмруци, вдигам глава и поглеждам стената... 1, 2 секунди ... чувам само абсолютната тишина на дишането им, знаят... Давам знак и ловът започва...
.........
Усещам киселината в кръвта си. Пресъхнал съм, ако можех сигурно щях да съм много потен... ТОЙ казва 3 пъти по 40 повторения, заставам пред ТЯХ, правя по 50... Мисля си кога ще даде края и викам:
- Само толкова ли можете милички?!?! - Сърцето ми бие както при кофеиновото надрусване вчера...
.........
С всяко вдишване шанса за оцеляване все повече се доближава до абсолютната нула...
.........
Събуждам се от тътена на клаксон. В колата съм. На паркинга. Уплашен съм, сърцето ми бие. Фаровете светят в гъстата мъгла. Няма друга кола.
- Какво става? - не съм сам в колата, не бях забелязал. Усмихвам й се нежно. Тя не разбира защо... човърка радиото, намира приспивен джаз, настанява се удобно.
- Спри да си удряш главата във волана като някакъв идеот и карай, спи ми се! - меденото сопрано на гласа й ритва мозъка ми. Искам да го чувам до края на живота си... Поглеждам мъглата, включвам на скорост и стискам кормилото, болката плъзва от ръцете към раменете и гърба ми...
.........
Спи ми се... Толкова е гъста!!! Намирам се в един сив тунел от твърда мъгла. Не знам дали фаровете помагат или пречат? Виждам на 2 метра пред капака. На моменти скапания път няма осева линия. Страх ме е! Тя е заспала върху предпазния колан. Дори нама да се изплаши или да може да извика...
.........
Ръцете ми са изтръпнали. Имам чуството, че се отдалечавам от тях, а те се издължават. Колко ли ще отнеме на мозъка за да ги размърда? Две, ... три минути? Няма ли да е късно? Проверявам... Лъгал съм се, действат...
Две светулки криволичат към мен ...... или аз към тях. Близко са
...... ФИУУУ! ......
Разминаваме се, колата е в перфектната треактория на платното.
.........
Колко дълги може да са 15 минути? Гася фаровете и двигателя. Отварям входната врата. Тя изтрополява нагоре по стълбите. Намирам близката баня. Заключвам. Поглеждам огледалото. Никой не виждам. Знам, че още малко и ще заплача. Спи ми се. Влизам в хола. Веднага я виждам. Водка!

Още не съм седнал и чувам най-страшните думи за деня:

- Искаш ли?

- Не! "Моля те спри до тук!" мисля...
- Да не си болен? - *гордост*
- Сипи!
Трите крушки се отразяват в чашата. Усещам тежината на отровата още преди да е стигнала до корема ми. Приятно е... После тока спира...
.........
Sacrifice, sacrifice...
.........
Сънувам... искам да се усмихна, но успявам само да намигна, изпускам нещо на пода.
.........
Събуждам се ... от болка. Изтръпнал съм. Не. Студено ми е. Виждам моето одеало. Изправям се. Влажната хавлия е все още по тялото ми. Кога съм успял да си взема душ? Треперя. Аспирин. Студено ми е. Дрехи. Болка. Знам колко е голям и къде се намира почти всеки мускул от тялото ми. Студено ми е. Сядам на стола. Болка...
Курсорът на клавиатурата трепти в монитора пред мен ... и после... токът спира.........

Link: http://www.paleofuture.com/2007/04/predictions-of-14-year-old-milwaukee.html

През 1901 Артур Палм, 14 годишно момче от Милуокий, Уисконсин публикува статия в училищния си вестник (the Excelsior), в която описва света през 2001. Ето и част от нея долу:

"Най-вероятно след сто години модерните изобретения ще са достигнали най-високата си точка, заради която дори Едисон ще почуства ревност. През 2001 ще можете да видите небостъргачи надвиснали над облаците и високи повече от 200 етажа. По улиците няма да има място за автомобилите и за това те ще се подреждат нагоре към небето, ще има поточни линии прикрепени за небостъргачите, които хората ще чакат, за да получат колите си. Ще можете да видите въздушни кораби и каляски, прикачени към балони за транспорт на хората и много често ще има сблъсъци в облаците. На един от небостъргачите ще можете да видите надпис: „Подмладяване на възрастни хора чрез електричество, докато чакате.“